На 20 септември, на 80 години, си отиде доайенът на българската

На 20 септември, на 80 години, си отиде доайенът на българската публицистика Тошо Тошев!

Във вторник, 26 октомври,  в църквата " Света София е поклонението пред тленните остатъци на фамозния вестникар, журналист и държавник.

Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.

Тошев беше ръководител на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.

Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.

По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.

Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал.

В няколко следващи дни публикувахме  откъси от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

 

 

Откъс от първа книга на Л Ъ Ж А Т А

д о к у м е н т а л е н  р о м а н    

 

24 юни 2002 година

 

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА МУХИТЕ

И НЕГОВИЯТ ШЕФ

 

 

Понеделник е, а денят ми би трябвало да стартира с Николай Василев. Затова, като ставам сутринта, и жегата, и досадата от идното ми наподобяват лепкави. Вицепремиерът Василев е най-безпомощният от всички министри. Затова пък е най-вдъхновен.

 

С молба за тази среща Василев ми се обади още в четвъртък следобяд и се уговорихме за другия ден, само че малко по-късно се сетих, че тъкмо по времето, което избрахме, играят четвъртфинал на международното Бразилия с Англия. Затова позвъних и предложих да се договорим в допълнение.

 

Веднага след мача министърът отново се обади. Знаех от кое място идва нетърпението му за среща и не желаех да издевателствам, само че въпреки всичко бе любопитно ще се изнерви ли този министър от “новото време ” и дали в действителност е схванал като по какъв начин ще си приказва с мен след сътворения скандал от неговия непреклонен до днеска Георги Попов. В същото време в събота и неделя абсурдът се разви по този начин, че министърът имаше единствено два разновидността – или неотложно да се освободи от шефа на “Булгартабак ”, или да го защищава с цялото си вицепремиерско великолепие.

 

Затова, когато в 12,00 ч. към този момент съм на път за “Радисън ” и ми звъни секретарката на Василев, с цел да каже, че нещо бавело господина, а аз, в случай че желая, мога да поговоря с шефката на политическия /!/ му кабинет, се нервирам:

 

- Предайте на господин Василев моето отвращение, че ми губи времето. Шефката на кабинета да си приказва със секретарката ми!

 

И таман съм седнал зад бюрото си, джиесемът бръмчи:

- Недоразумение, господин Тошев, не съм упълномощавал никого да ми отсрочва срещата с вас. Просто малко се забавих и апелирам да ме извините. Кога ви е комфортно да се забележим? Ще дойда, където кажете.

- Елате в редакцията – споделям аз.

Става ми малко тъжно даже. Все отново това момче е министър и вицепремиер, знам, че е изплашен и обезпокоен до разплакване, а аз съм основен редактор на вестник, не на страната.

 

Сканадалът стартира, неуместен от нас. Той стартира и неуместно.

На 20-и, в четвъртък, водещото ни изявление е с Любка Качакова. Правила го е Валерия Велева и в него няма нищо изключително. Преди няколко месеца Любка бе уволнена като зам.-министър от същия този Василев за “нелоялност ”. А нелоялността й бе, че отхвърля да подпише контракт с директно подчинения й началник на “Булгартабак ”, тъй като в него се предвиждали безумни неща: многохилядна доларова заплата и майчински грижи за дамата и за децата му.

 

Духът на целия контракт излъчва всенародна обич към Попов, чието единодушие да прегърне ориста на българските тютюни съгласно Николай Василев е късмет за страната. Тази прегръдка би трябвало да приключи с продажба, с непредвидена от никого облага на най-голямата държавна компания. В Георги Попов, цялостен живот непомирисвал тютюнджийския бизнес, министър Василев беше разкрил актуалния Борис Морев, който на часа бе решил да омъжи за “Никотиана ”.

 

Най-общо казано, сватбата стана, само че макар пъшкането на младоженеца и тюхкането на свата дамата “Никотиана ” не зачеваше. Съхнеше като безплодна остаряла мома и никакъв силикон не донасяше живот на гърдите й, а кожата на лицето й от ден на ден заприличваше на сбръчкано листо от тютюн. Печалбата падаше, омекваха и твърдите купувачи. Омекваха и очакванията за положителни пари от продажбата. Затова пък се завихри скандал за някакви долари, които Георги Попов желал от шефа на руско-българска компания Гарабедян – 500 000 за джобни пари. В прокуратурата през последните седмици бе почнало разследване, разпитваха господина шеф, само че привикваха за очевидец и министъра му.

 

В изявлението на Любка Качакова вести няма. Тя споделя към този момент познати неща за случая “Георги Попов ”. Затова ми е необичайно, когато следобяд в четвъртък ми се обажда този Попов, с цел да ми каже, че ми праща по факса писмо – не, не като “право на отговор ”...

 

“Веднага бих го разгласил ”, преустановявам го аз. Но не, той не желае право на отговор, а не разрешава да се загатва повече името му. Тежко и властно. Вероятно не подозира моята уязвимост към тъкмо сходен вид гласове.

- Сменете си тона, господин Попов – преустановявам го безшумно. – Иначе ще ви стане мъчително.

 

...След малко Ваня ми носи факс от господина, адресиран до мен, до шефката на Съвета за електронни медии (СЕМ) Маргарита Пешева (?!) и до ръководителя на Народното събрание Огнян Герджиков (!?!). На листа е написано буквално следното:

 

“Уважаеми господин Тошев,

В бр. 168 на в. “Труд ” от 20.06.2002 година на 10-11 стр. е оповестено изявление със заглавие “Спрете политическите уволнения! ”. В тази обява неколкократно е упоменато моето име, както и са правени мнения по отношение на личността ми.

 

Информирам Ви, че никой по никакъв метод не е съгласувал с мен горепосочената обява. Ръководеният от Вас печатен орган няма никакво право да загатва нито името ми, нито да разяснява личността ми. По този метод са нарушени моите конституционни права, както и съществени журналистически правила и публични закони в Република България.

 

Настоявам да бъда осведомен за ограниченията, които ще предприемете, с цел да се избегнат сходни изявления в бъдеще, и категорично наблягам, че не давам никакво единодушие на Вашия вестник да разгласява материали, свързани с името и личността ми.

 

Очаквам Вашето пояснение за аргументите, довели до публикуването на материал, цитиращ моето име и обвързван с моята персона без мое позволение. ”

 

Не бих нарекъл писмото обидно. Не е задоволително да се каже, че то е неуместно. Писмото е неуместно. Авторът му е вдигнал такава топка, че даже без неприятелски състезател от другата страна, единствено като се отплесне от стената на безхаберието му, тази топка при връщането си може да му счупи главата.

 

Аз прочитам писмото на планьорка пред завеждащ-отделите и заместниците, само че те не бързат да се засмеят, желаят да видят и да пипнат хартийката, по-късно по този начин се пляскат по всякакви елементи на тялото си, че задълго си нанасят междинни телесни увреждания. Кольо Кицевски (Никола Кицевски – бел. ред.) поставя писмото в джоба си, а копия желаят всички сътрудници. За спомен и доказателство що за човек е хванал за гушата “Булгартабак ”.

 

Току-що съм се прибрал в кабинета си, и звъни телефонът.

- Можеш ли да приказваш?

Дори без да слушам гласа, в случай че тия думи ми дойдат написани, незабавно ще знам, че са думи на Бонев.

- Шефът на “Булгартабак ” – споделя Богомил - се е похвалил, че ще те съсипе. Забранил на “Труд ” да загатва името му и чакал пояснение от теб за какво не съгласувате с него дописките за компанията.

- Кога съумяха да ти рапортуват? Нали не си към този момент ченге…

 

Богомил се смее и нещо увърта: Георги Попов самичък се похвалил за героизма да ми напише писмо.

- Аз така и така щях да ти се обадя – продължава той. – На последния разпит Попов си признал, че с Гарабедян е имало някакъв диалог за пари, само че било на подбив. Пробвал до каква степен му стига акълът.

 

На 25 юни 2002 година военачалник Бойко Борисов ще повтори тези думи на някогашния министър на вътрешните работи Бонев.

 

В този ден се играе първият полуфинал от международното състезание по футбол сред Германия и Корея (1:0), а предната вечер ми се е обадил у дома Бойко – кани ме на обед, тъй като не сме се били виждали скоро.

Аз не обичам да вървя по обеди, още по-малко – на вечери, въпреки че не минава седмица без предложения. В сходни случаи си припомням постоянно Джек Лондон и неговия Мартин Идън, който, откакто е направил шеметния писателски удар на живота си, не може да се отърве от хора, които желаят да се покажат с него и настойчиво го канят на посетители.

 

Идън обаче, наместо да иде и да хапне, си задава глупавия въпрос: “Защо не ме канеха, когато бях гладен? Нали към този момент бях написал всичко това, единствено трябваше да го разгласяват. ”

Дали в действителност не е знаел? Или е нямал ум да се сети?

 

Предлагам на Бойко, вместо да демонстрираме непосредственост из заведенията за хранене, да пристигна в редакцията. Ще гледаме мача, ще пием кафе, а също така ще си създадем фотоси за спомен. Мислех, че може и да откаже – това е измежду бял ден, нарушителите не дремят, а работят дори ускорително по време на мачове, само че Бойко споделя “Добре, стягай се за посетители ” и дава обещание да остави за два часа незаконния свят на мира.

 

...Пръв идва шефът на националната полиция военачалник Васил Василев, с който мисля да сме другари още от времето, когато Бойко бе единствено телохранителят на царя.

 

Беше ми другар даже когато Славчо Босилков, основният секретар на Министерство на вътрешните работи при късния Костов (след август 2000 г.), бе решил да го махне, министър председателят бе кимнал в единодушие и – аха! – някакво знамение внезапно го избави. Но ден преди чудото, когато военачалник Васко Василев си чистеше бюрото, взех решение, че съм задължен в прав текст да му кажа, че той е един добър военачалник и че “Труд ” е зад него.

Вижда се, че Васко не е не запомнил това.

 

Всъщност това гледане не е гледане. Донасят ни кафе, вода и плодове, към края ще му ударим и по едно алегорично уиски и от приказки на възпитание няма метод да не си дойдем на думата за Георги Попов – предния ден е завършил тридневният екшън към него.

 

- Аз знам, че ти всичко знаеш – усмихва се тарикатски Бойко Борисов, а очите му споделят “Сега ще те шашна! ”, - само че научи ли какво е споделил пред следователя на последния разпит?

- Нямам достъп до най-съкровеното ти – преструвам се на хитрец и аз.

- На процедура си е признал, че е ставало дума за пари, само че то било на подбив – “Ще има ли нещо за мен? ”.

 

По това време Васила към този момент е нащракала фотосите ни за спомен – Бойко ме е прегърнал през рамо, седнал до мен зад бюрото, а Васко приказва мъдро по телефона и изобщо не поглежда към голия пъп на момичето. “Защо не ми я пратиш да ми направи една серия фотоси с новата командоска униформа ”, споделя Бойко Борисов, който също не гледа към пъпа... Лято е.

 

И ето, мачът ще свърши, на открито ще зачатка градушка, която ще натроши новата ми кола, генералите ще си тръгнат, а дружно с Бойко ще тръгне и моята фотографка.

 

Снимките стават положителни, а на другия ден, когато сме пуснали една друга, от старите, Бойко ще ми звънне вечерта у дома: “Може ли да я сменим с някоя от последните? ” “Ще опитам ”, давам отговор му и позвънявам в редакцията... Дежурният стопира машината и в половината от тиража на 27 юни гледа нахакано военачалник Бойко Борисов с черна и страховита униформа на командос.

 

В събота, на 22 юни, във вестника ще излезе една страница, озаглавена “Повелителят на мухите ”. В нея няма юридически коментар, нито пък разбор на конституцията. Кольо, който е действителният създател, просто се смее. От подобен смях рак можеш да хванеш. Има и фотоси, и дребен конкурс за читателите – да ни предложат по какъв начин да назоваваме индивида, забранил името си. Неочакваното в тази страница е едно мое писмо до министър Василев. То в действителност има единствено формата на писмо, другояче си е жив резилък.

 

След като се обръщам учтиво и оповестявам за изключителната значимост на пощата, получена през днешния ден, аз изяснявам по какъв начин “г-н Попов показва колосалното си и заслужено отвращение, че редакцията не е съгласувала с него изявлението с госпожица Качакова ”. Освен това, признавам смирено, господин Попов не разрешава на в. “Труд ” отсега нататък “да разгласява материали, свързани с името и личността ми ”.

 

“Уважаеми господин министър – не преставам по-късно по-смело.

Предлагам като принципал на горепосоченото лице да укажете на в. “Труд ” по какъв начин да назовава отсега нататък това лице, както и да определите съответния непоколебим административен ред, по който да съгласуваме бъдещите си изявления за повереното му ведомство.

 

Предлагам също по този начин за облекчение, в случай че счетете за належащо, да ни спуснете лист на подопечните ви лица и ведомствата, за които да не публикуваме материали, свързани с имената и личностите им. Би било уместно, ако публикуването на такива материали въпреки всичко е извънредно неизбежно, да ни посочите някакви заместващи имена (псевдоними), под които тези хора да попадат на страниците на вестника.

 

Предлагам, в случай че тази процедура за работа с печата се окаже подобаваща, да се разшири и за другите ведомства, като се облече в подобаващата законова норма. ”

 

В събота и неделя (22 и 23 юни 2002 г.) Попов развива трескава активност. Подсказано от нас, първо радио НЕТ, а в неделя и Дарик радио канят героя онлайн и му оферират да отбрани позицията си като човек с права да забрани на един вестник да загатва името му. Карбовски (Мартин Карбовски – бел. ред.), водещият на “Дарик ”, се държи по този начин подкупващо, толкоз прочувствено, че би трябвало в никакъв случай през живота си да не си чувал и виждал жив публицист, с цел да не схванеш иронията. Накрая даже ще му каже: “Г-н Попов, “Труд ” смъкна Костов от власт, за какво се захващате с него? ” Срещу което матросовецът на министър Василев ще стисне като щит пред гърдите си книжката с конституцията, която бранела гражданските му права.

 

В същия неделен ден Попов приема поканата и на Кеворк за “Всяка неделя ”, където знае, че против него ще седне Светлана Джамджиева. Тя ще му се усмихва чаровно, а той, потен и обезпокоен, наподобява към този момент нещо е стигнало до главата му, ще продължава въпреки всичко да твърди, че никой няма право да загатва без позволение името му...

 

На другия ден, понеделник, “Труд ” пуска и съответния юридически коментар, споделя за всичките тез смешки и оповестява за първите резултати от състезанието за име на господина. Най-точно за случая ни се вижда Ге.Пов. Или Гепов. Измислил го е един някогашен следовател, в този момент юрист в Хисаря – Борис Колев Карагенски.         

 

...В 12,15 ч. Николай Василев влиза в кабинета ми дружно със своя пресаташе Мариана Личева. Той е с черен костюм при невероятната 34-градусова горещина, със светлосиня риза и стегната мрачна вратовръзка. Пита може ли да си смъкна сакото и дълго се извинява за недоразумението за нашата среща. Разбира се, той е отговорен, викал е при себе си целия ръб на шефовете на “Булгартабак ” и съжалява, толкоз съжалява, че в този момент би трябвало да си приказваме за господин Георги Попов. Като ми звъннал преди няколко дни, той мислил да споделя други неща. “И в този момент е неотложно, господин Тошев – гледа питащо министър Василев, – отново да се забележим. ” С премиера ще заминат малко в Швейцария, само че щом се върнат, ще позвъни.

 

- Кажете в този момент, господин Тошев, какво да вършим? Има ли някакъв метод да приключим случая с господин Попов?

- На ваше място аз щях да го уволня преди два дни... Не желая да разясня уволнението на зам.-министър Качакова поради този господин. Мнението си за това показах още при предната ни среща.

 

За първи път на уговорена среща с Николай Василев се срещаме през февруари 2002 година в ресторант “България ”. И тъй като тази среща, конкретизирана няколко пъти сред двама ни, все се отлагаше, през февруари, необичайно за какво, с нея се зае Илия Павлов?! Обади ми се, попита, предложи, аз пък одобрих.

 

Николай Василев отново бързаше, разговаряхме може би час, министърът слушаше като отличен студент, аз приказвах ли, карах ли се, не знам, а Илия Павлов си мълчеше. Почерпи ме пура ( ”Ромео и Жулиета ”) и въпреки че бе вечер, пихме кафе.

 

- Вече няколко пъти става по този начин, че последствията от свадите към Георги Попов са на вашия тил – не преставам да приказвам и този път. – Не ви го споделям като афектиран вестникар. Вижте метода му на мислене през последните дни – той е на границата сред норма и пато...

 

Думите ми са по-тържествени от елементарния ми метод на разговаряне, само че нали против мен въпреки всичко е значим човек от властта.

 

– Ама аз и тогава ви споделих, че не преставам да смятам девойка Качакова за мой другар – брани се министърът. – Знаете, “Булгартабак ” е пред приватизация, и този скандал с господин Попов може да е съдбовен.

Иска ми се да успокоя този министър, приказва ми за значими неща – за доста пари и за ползите на страната.

– Наредете му да се извини – персонално и обществено. Да ми изпрати ново писмо, да го изпрати и на Българска телеграфна агенция.

– Ще ви се извини! Как няма да ви се извини! – хваща сламката министър Василев. – Лично поемам това – още през днешния ден следобяд. И то, както прилича! Ще ви се извини…

 

Николай Василев най-накрая издава нещо като усмивка, чувствам облекчение в погледа му, отпуска се и гледайки към часовника, споделя:

– Закъснях за министър-председателя. Трябваше да съм там в 13,00 ч.

Вече е тринайсет и три минути.

 

...За пакост асансьорът не идва, хуква се министърът по стълбите, хуква след него и пресаташето му.

 

След два часа тя ще ми позвъни:

– Преди малко бордът на шефовете на “Булгартабак ” взе решение Георги Попов да бъде уволнен.

 

Изглежда, вземам решение аз, царят към този момент се е бил уморил от този човек и не е приел контрактуваната формула за извинението.